Спомени
Из пътепис на композитора Тодор Попов
Вечерта е необикновена. „Бодра смяна“ трябва да пее почти едновременно в зала „Юнион“ с около 40-минутна програма и в „Народния дом“ пред Евровизията и фестивалното жури. Седим във втората зала и недоумяваме защо „Бодра смяна“ се бави още. Предаването вече е започнало. Наближава редът на нашия хор. Изведнъж зад мен запъхтян сяда проф. Б. Попович, а малко след него и проф. Илич.
– Къде е Вукдрагович? – питам.
– Остана да слуша „Бодра смяна“. Не може да се откъсне…
След малко пристига Вукдрагович, изнемощял от тичане.
– Къде е хорът? – питам и него.
– Там – казва – в „Юнион“. Не ги пускат да слязат от сцената…
Вечерта тримата професори искат да напишат в „Златната книга“ на „Бодра смяна“ свои мисли. Б. Попович се обръща към мен и казва:
– Когато слушам „Бодра смяна“, иска ми се да плача…
– Така и напиши – казва му Бончо Бочев. – На нас това ни стига!
Споменът е публикувана на 17.11.2015 на страницата на хор Бодра смяна.
P.S. Михайло Вукдрагович е сръбски композитор, академик, Генерален секретар на Съюза на Композиторите на Югославия. Воислав Илич е сръбски композитор и диригент.
Запознах се с маестрото през лятото на далечната 1981 г. благодарение на неговия приятел, дряновеца Русчо Зимпаров. Именно той беше причината да се свържа с бай Тодор, с когото разговаряхме надълго и широко близо 2 часа.
Уговорихме да запиша на магнетофон поредица от интервюта с него, които трябваше да бъдат отпечатани в окръжния вестник “Балканско знаме” и местния вестник “Дряновска искра”. Тази моя идея бе осъществена едва през есента на следващата 1982 г., по време на фестивала на мъжките хорове в Габрово, на който жури беше и Тодор Попов. Във фоайето на хотел “Балкан” в Габрово той ме срещна и запозна с един от най-известните в света хорови диригенти – проф. Васил Арнаудов. Това “светило” в музикалната ни култура беше обещал на маестрото да дойде в Дряново и да чуе една-две репетиции на тогавашния дряновски смесен хор за школувано пеене под диригентството на покойния вече Любен Бондоков. Иначе уговорената ми среща с композитора Тодор Попов се осъществи в студиото на Окръжния радиоцентър в Габрово, където по това време работех като редактор. Поредицата от интервюта видяха бял свят във вестниците. Част от тях по-късно, в зората на демократичните промени, бяха отпечатани във всекидневника “Дума”.
Истинското приятелство между мен и маестрото се зароди през януари 1991 г., когато Съюзът на българските композитори и Министерството на културата отбелязаха по тържествен начин 70-годишния юбилей на Тодор Попов в зала “България” в столицата. Тогава беше наваляло много сняг в цяла България и София беше почти непроходима. Метеорологичните тежки условия са тревожили организаторите на юбилейната вечер, дали столичани ще дойдат при това лошо време на вечерта. От Дряново бяхме дошли да уважим маестрото тогавашният секретар на Временната общинска управа Стефка Шипкалиева и моя милост. Като разбрал, че сме пристигнали чак от родния му град за тържеството, мигом бай Тодор дойде при нас и беше много щастлив, че дряновци в наше лице са го уважили за юбилея. А той беше перфектно организиран от Съюза на българските композитори. В него взеха участие детският хор “Бодра смяна”, ръководен от Лиляна Бочева, смесеният хор при Комитета за телевизия и радио под диригентството на проф. Михаил Милков и Дамският камерен хор – София, дирижиран от проф. Васил Арнаудов. Софиянци по безспорен начин доказаха, че уважават известният наш композитор, след като при тежкото снежно време дойдоха в зала “България” и я напълниха до последно.
Бяха изпети почти всички популярни и по-малко известни песни на Тодор Попов, а в антракта имах щастливата възможност да запиша пожеланията към юбиляря от Лиляна Бочева, от маестро Милков и проф. Васил Арнаудов. Последният накара една служителка на залата да помоли диригента на хор “Кавал” да спре репетицията, провеждаща се в съседство със зала “България”. “Това е едно неуважение към големия български творец – каза Арнаудов, но тези, които ценят Тодор Попов, тази вечер са тук на юбилейната му среща и това е достатъчно”, заключи проф. Васил Арнаудов.
Сред многото поздравителни адреси бе и този на Дряновската община. Когато маестро Попов благодари на всички за участието във вечерта, той с насълзени очи заяви, че се прекланя пред своите земляци дряновци, че са го уважили и че никога няма да забрави своя роден град Дряново. От този момент започнахме с големия композитор да се чуваме по телефона в седмицата по два-три пъти. И сега пазя в архива си няколкото писма от него до мен, които имат не само библиографска стойност, но те са написани много искрено и лично и показват истинския характер на твореца. Той беше не само известен композитор, но и много умен човек. Никога не съм му давал предварително въпросите, на които трябва да отговори
Сядахме и започвахме на ”прима виста”. Не се запъваше нито за момент, а мисълта му течеше точна и ясна.
Че Тодор Попов е уважаван и почитан от много негови колеги и музиканти по света, говори и един интересен случай, разказан ми от проф. Васил Арнаудов. На един от международните хорови фестивали във Варна преди повече от 30 г. Тодор Попов бил член на международното жури. Когато след приключването на форума членовете на журито правили пълни анализи на представянето на отличените смесени и еднородни хорови формации от света, известният сред музикалните среди хоров диригент от Холандия Йос Вранеген става и заявява, че сред членовете на журито е и световноизвестният композитор-песенник, българинът Тодор Попов. Всички в знак на уважение стават на крака и аплодират дълго маестрото. После Вранеген се покланя на Попов и му казва, че неговият прадядо познавал навремето великия композитор Йоханес Брамс, а той сега е радостен, че познава такъв талант като маестро Попов. Нашият именит съгражданин много се притеснил от тази висока оценка и смутено станал, за да поблагодари на холандския специалист.
Тодор Попов бе приятел и на хористите от тогавашния смесен хор за школувано пеене при читалище “Развитие”. Спомням си, че той дойде на една репетиция на хора и изслуша не само неговите песни, но и почти целия репертоар. Известният музикант беше впечатлен от изпълненията на самодейците и истински ни похвали за усилията ни. За съжаление, Тодор Попов беше много болен и трудно идваше в родния си град
Здравословното му състояние не му позволяваше да си ходи в Дряново и само телефонът бе връзката ми с него. Той се интересуваше какво става в града и беше натъжен, че някои среди в българската музикална култура са го изолирали нарочно и безвъзвратно. Дори имаше негови колеги, които едва ли не го обвиняваха, че е написал песни като “Свири, хармонико, свири!” и “Разтегни, Андрей, акордеона!”. Бай Тодор не им обръщаше внимание, но беше твърде огорчен от тях. Тези негови колеги и “специалисти” не ще могат да изтрият от българската музикална съкровищница песните на Тодор Попов, защото те и днес се изпълняват от много световноизвестни хорове. Те са истински и вечни!
Публикувано 20,02,2014 на сайта Blitz.bg
При мене дойде Пенка Поптодорова, 57-годишна, бивша учителка от гр. Дряново. ат нея записах над 1000 песни, предимно „градски фолклор“.От Пенка Поптодорова записах боrата колекция детски училищни песни, днес по- местени в тритомника „1500 бълrарскиоrрадски песни“.
При нея е научил азбуката вече мноrо популярният и обичан композитор Тодор Попов. Тя с гордост ми сподели, че от I до IV отделение е бил неин прилежен, малко своенравен ученик. Когато бил в„първо отделение“ (в днешно време I клас), Поптодорова го изпитвала по пеене – да изпее една от песничките, които са заучавали децата. Той упорито отказвал да запее. Заплашила го, че ще получи „двойка“ по пеене. Отвърнал: „Не искам да пея, аз пея дебело…“.
Вижда се, че 7-годишният Тодор Попов си е бил такъв, какъвто го знаехме ние, колегите и приятелите му – самокритичен, неотклонен от това, което трябва да направи… С него се сприятелихме още в началото на 50-те години. Той бе пръв и почти единствен композитор, от когото получавах съвети как да „направя“ песничката, да я хармонизирам. През 60-те години Тодор Попов бе секретар на СБК, а аз – председател на Музфонда. Работехме заедно и се разбирахме много добре. Мисля, че бяхме полезни за добрата атмосфера в Съюза на българските композитори през онова време.
Споменът е част от статията „Народната ни песен в творчеството на композитора Тодор Попов“, публикувана в изданието Български фолклор 2:124-131.
Бе популярен и обичан и извън пределите на България. Заслужено получаваше най-престижните награди, звания, отличия и др. Но всичко това не го бе променило. Останал си беше все същият – прям, честен и неподкупен. Помагаше на всички, които смяташе за способни музиканти и добри хора. Най-после бе постигнал мечтата на живота си да стане голям композитор, но не се беше възгордял. Изтръгнал се от бедността на детството и младостта си, прочут и заможен, той продължаваше да живее скромно със своето семейство.
Прочети целия спомен Спомен на Цанка Койчева за Тодор Попов