И младите, тепърва прохождащи певци търсят неговите произведения и се учат на певческо изкуство, изпълнявайки неговите брилянтни творения. Песни като “Сонет”, “Пред пролет” и др. имат вечно звучене, предавайки емоцията и красотата на текстовете както на класическите български поети, така и на романтиците и символистите Яворов, Лилиев, Исаев, Дебелянов, Е. Багряна и на редица чужди поети. Тодор Попов често избира стиховете на автори като Пейо Яворов, Елисавета Багряна и Димчо Дебелянов, които отговарят до голяма степен на неговия натюрел, и изгражда музикалната алтернатива на поезията им. Затова музиката му е емоционална и въздействаща, откровена и завладяваща.

През студенските си и по-късните години Т. Попов дружи с цяла плеяда млади български поети, като Иван Радоев, Станка Пенчева, Климент Цачев, Орлин Орлинов, Найден Вълчев и Веселин Ханчев, по стиховете на които пише свои песни. Тази нова армия творци разкъсва оковите на тясното тогавашно пролетарско изкуство и разширява границите им с личните преживявания, тъга, любов, жалба за младост и мъка от смъртта на близък човек. Новопоявилата се поезия и музика е вече индивидуална и всеки път различна – тя може да представи заснежен пейзаж, но и топла лятна вечер, печален църковен хорал, но и радостна детска емоция, някакво хумористично събитие, но и дълбока печал. Това е изкуство, посветено на всеки човек, лично и дълбоко, затова се цени и приема от всички поколения.